Село Пещера, община Земен, област Пернишка – етнографски и културно- исторически преглед на селището

Селото се намира в Западна България. Отстои на 2 км от община Земен и на равни разстояния от 40 км до областните градове – Перник и Кюстендил. На север селището граничи със с.Враня стена; на изток със старите села в историко-географската област Мраката, която се намира в Средна Западна България и обхваща земите на територията на бившата Радомирска околия в Радомирското поле. Мраката се разделя от съседната област Граовор, заемаща Брезнишко – Пернишкото поле от планината Голо бърдо. Областта граничи с Трънско и Брезнишко на север; Софийско и Самоковско на изток; Дупнишко на юг и Кюстендилско на запад.

Землището на село Пещера граничи на север със селското землище на с.Враня стена; на изток със селата – Ракеловци, Лобош и Жабляно; на юг с град Земен; на запад със землището на с. Добри дол, намиращо се в покрайнините на Кюстендилското Краище.

Селото Пещера е едно от най-старите села в историко-географската област Мраката. Разположено е от двете страни на река Треклянска, която тече на границата между Земенската планина и планината Рудини. Средната надморска височина на селището е около 610 м.

Климатът, надморската височина и изобилието от карстова вода са подходящи условия за възникване на селище още от дълбока древност през античността. Като достоверно свидетелство се сочи разкритото антично светилище в землището, на което е разположен Пещерския манастир. На мястото на изграденото манастирско аязмо, сред богатите археологически находки е намерен и постамент с гръцки надпис, посветен на Хигия и оброчна плочка на тракийски конник с надпис”Nikoforos”. Светилището е посветено на култа към тракийския конник и боговете лечители.

Самото селище има живот и през средновековието, където според местни предания е носело името Ораховец и се е намирало в едноименнната местност”Орешковец”. За първи път името му се споменава в писмени извори, свързани с Велбъждската битка от 1330 г., където селото попада за кратко време под сръбска власт. Писмено споменаване на селището се среща в Дарствената Мрачка грамота за Ореховския /Пещерски/ манастир”Св.Никола” от цар Иван Александър през 1347 г. – „въ местъ нарицаемъмъ Оръховъ”. В тази грамота дадена на манастира се говори за „колония ореховчани в Средец”. Вероятно за онова време манастирът е представлявал българско духовно средище и това е една от основните причини да бъде опустошен от османските завоеватели, а населението да бъде разорено и разпръснато. Много малко семейства са останали, пръснати по рудините Гледец и Клабуко, където и до днес се намират останки от минали строежи. В Клабуко са открити гробища, в които са намерени кости от човешки погребения. Предполага се , че през този период първите заселвания от християни се намират над откритите гробища. Традиция, останала от миналото е , че гробищата се винаги под селото, а сега през тях тече вода за пиене, което не е естествено и приемливо. Това довежда до предположението, че в землището на днешното село Пещера са живеели турци. Доказателство намираме в топонимията на селището – турските гробища, турската воденица, турски дол, турско усое . Към турските гробища има оброчище, вероятно стара черква, която и до днес не е проучена. След падането на България по османска власт село Пещера е в нахия Сирищник, а след това в кааза Радомир, която обединява нахиите Сирищник и Радомир.Данните са от османските данъчни регистри 1570/1573 г./тимарският опис /и 1576 г.- Списъкът на джелепкешаните –овцевъди, в които селището е споменато под името Пещера. „В нахия Сирищник и Горно Краище има мезра Ораховец.”

В Поменика от поклонници в манастира „Св.Прохор Пшински”/дн.Сърбия/, който е започнат през XV в. и довършен през следващите векове, се срещат имената на селища – Сиришникь, Радомир и Орахь. Някои изследователи считат, че това име е Ореховец и то е последното име, с което е било назовано по-късно селището - Пещера.

Съществуват няколко версии за появата на последното наименование – Пещера; първата версия е, че наименованието произхожда от скалното образование пещера, каквато има при водопада”Калугерска дупка”, както и пещерите в местността ”Радованско усое”; втората версия идва от „пещане” или „пещ”, в които са топили желязо и вар. Хората, занимаващи се с тези дейности ги наричали”пехчери”; третата версия е, че името идва от пожар, при който е изгоряло старото селище Орехово, наричано в документите „Ореховец”, след което жителите са започнали да се наричат „пещани”, а след време, селото се нарича видоизменено - Пещера. Двете имена от преданията – Орешковец и Градището са имена от миналото на селището, и е доказателство, че то е било голямо селище, след като е имало колония в Средец/София/. Селището е важен книжовен център, ведно с манастира и затова е получавало царски привилегии. Средновековната история на село Пещера се счита като голямо духовно средище в историко-географската област Мраката в чийто предели е създаден Пещерският манастир ”Св.Николай Мирликийски”.

Преди повече от 400 години селото е обезлюдено. По-късно се заселват в него родове от Западните краища и Македония. Първоначално те обитават земите около манастира, като за център се сочи местността Кламбуко. В този вид селището съществува до 1837 г. и в местността Гледец населението живее в първобитни колиби, за да не предизвика завист и наглост сред турците. След 1837 Стоян Радойчин построява нова къща в землището на сегашното селище. По спомени на староседелци, турците постоянно го притеснявали с неканено гостуване и това довежда до убиване на един от тях. След този случай, много от родовете се преместват да живеят на днешното място - 26 къщи . Родовете от тях се заселват в местностите около „Барата, Ридо, Чешмата, Край турската воденица”. По-заможните родове – Белчовци, Джорниловци и Лятовци започват да се занимават с търговия- отварят кръчма и бакалница. Тези родове дават началото на първите просветени хора и са начало на възникване на интелигенция в селото. Останалите родове се препитават със земеделие и скотовъдство.

След Освобождението на България 1878 г. селото наброява 58 къщи с над 100 жители.
1905-793 ж.; 1930-861ж.; 1945-826ж; 1961-598ж.; 1976-397ж.; 1985-363ж.; 2000-208ж.; 2021-161ж.; 2025-102ж.

Изобилието от вода в района захранва в миналото -13 воденици и 3-4 тепавици.Постройките на водениците са ниски, схлупени, покрити с керемиди, стените са с процепи, през които се вижда водното колело, цифунът и пръскащата се водна струя. През лятото водениците са обгърнати с влага и зеленина, а през зимата-скреж и поледица. Над всяка воденица има естествен воден пад от 2-3 м, като водата се излива в дървена „бука”, направена от дебело дърво, издълбано и покрито със здраво прикрепен капак. Краят му завършва с „гребенец”за спиране на боклука. Водното колело е поставено на вертикална ос”вретено”, поставено на хоризонтална греда, съединена с „яреца”за регулиране на брашното”по-едро и по-ситно”. Над камъка е поставен дъсчен кош с „мливото”, а под него е „кутлицата” – коритце, отворено отпред подвижно, през него минава хоризонтално лост, за който е закрепено крачеталото, което се допира воденичния камък, който при въртенето смила падналите зърна между двата камъка.За регулиране има дупки, а около горния камък само отпред мястото е затворено, оттам брашното пада в просека. Пред него е ярецът с камък за да регулира брашното.В този си вид , някои воденици и тепавици са съществували до 1950 г./воденицата и тепавицата на рода Джорниловци”.

Рода Джорниловци слагат и началото на засаждане на сливови насаждения ,донесени от Кюстендилско. Сливопроизводството се развива в земите край реката, а сливовата реколта след Освобождението е на 6 място в България и на 1 място в Кюстендилски окръг през 1911 г. До 1920 г. съществуват фурни за печене на сливи. /такива фурни са имали –Иван Джорнилов, Симон Зарев и Никола Лулев/. На фурните сливите се закарват в кошове на коне или с кола. Наемателят на сливарската фурна наема моми от съседни села за прибиране, подреждане на сливите по дървените леси. Наемат и опитен пекач, който да следи за изпичането им. Процесът е много шумен и е свързан с денонощен труд.

Основния поминък на населението в Пещера е земеделието и животновъдството. Отглеждат житни растения: ръж, ечемик, овес, просо, леща. Пшеница сеят в смес с ръж. Царевица засаждат по ниските равни места, също така да тях сеят картофи и боб. Всяко семейство притежава зеленчукова градинка в близост до места, където тече вода за поливане. Ръжта сеят през есента и пролетта, а овес- през пролетта по високите места.

Животновъдството е поминък с второстепенно значение. Отглеждат кози, овце и говеда, но почти всяко домакинство има и по 1 или 2 коня. Добитъкът се е отглежда в „търли” които се намират в местности където се намира по-голямата част от имота на семейството. Отглеждат още свине и птици.

„ Търлите” в село Пещера са названия на място и постройки за трайно обитаване на добитъка, извън населеното място. Тe обединяват жилището, обора и кошарите за добитъка. Хората от Пещера не правят разлика в названието „търла или поята”. Под „кошара се разбира мястото, където пребивава добитъкът, а „егрек” – означава подвижна колибка за живеене, с подвижен обор от леси или тръни, които се местят за наторяване на нивите след ожънване. Такъв тип търли са притежават всички семейства в с.Пещера.

Развитието на търговска дейност в селото, върви редом с възникването на кръчми и бакалници. Представители на този бранш в миналото са известните и по- имотни фамилии в селото – Джорниловци, Лятевци и Белчовци.Тъй като населението не притежава парични средства, то първоначално се извършва натурална търговия. Населението дава от произведената продукция, срещу което получава; сол, газ, захар, железария, манифактурни стоки. По махалите на селото ходят търговци и събират - яйца, кокошки и други животни. Идват и търговци от по-далечни краища: от Дупнишко за да продават тютюн;от Кюстендилско –череши;от Трънско –грънци.

Село Пещера е средищен център, разположен на пътя , през който минават селата от Кюстендилското Краище за Радомирските села. Той е наричан още „житницата на Краището”. В селото се развиват и следните видове занаяти: железаро-коларски, сарачество, самарджийство ,мутафчийство, кожухарство, терзийство, майсторо- зидарство и др. Откриват се много кръчми, ханове и бакалници. Към 1911 г. в селото живее и работи агроном Куш, който е незаменим в съветите си към населението в Пещера, при отглеждането и развитието на овощните дървета в района.

С построяването на железопътната линия през 1908 г. - Радомир-Кюстендил ,започва икономическия упадък на селото и то престава да бъде център на пътя Радомир-Краище, тъй като търговският и културният живот се пренасят в село Земен. Мобилизацията на мъжете в Балканската война довежда до опустяване на селото и то затваря училището, поради липса на учители. По същото време болестта „чернилка” унищожава сливовите дървета и доходите на домакинствата намаляват, фурните за сушене на сливи се затварят. Трите последователни войни 1912-1918 г.разрушават семейните традиции и свързаните с тях патриархални взаимоотношения.

Материалната култура в Пещера включва храната и храненето. Основна храна за населението е хлябът. „Имаш ли хляб в дома, значи всичко имаш”. На хляба се е гледа със страхопочитание. Тук важи поговорката:”Никой не е по-голям от хляба.”Месят хляб от ръжено брашно, смес от ръжено с царевично брашно и смес от ръжено и пшенично брашно. Култът към хляба проличава по време на домашната служба, при която се прекадява с тамян софрата, обредната пита, в средата на която е запалена свещ. Тя се взема от стопанина на къщата, който се прекръства, целува питата и я подава на останалите членове на семейството, но най- напред на гостите. Преди да седнат на трапезата, на гостите се поднася леген с вода, за да си измият ръцете. Никой не бива да сяда на трапезата и с нечисти и неизмити ръце да хваща хляба. Това правило се спазва като задължение за жената или момата, която ще меси хляба. Тя трябва да го меси с чисти ръце и дрехи. Хляб се меси един път в седмицата. В минало родилката не може да бърка в нощвите и да меси хляб, докато не са изминали 40 дни от раждането и не е взела светена вода от свещеника.

Често употребявана тестена храна е зелникът, особено през лятно време. За направата му се използва пшеничено брашно и „зеле” от киселец, коприва, праз и тиква. По време на жътва за храна на жетварите по „южнина” /15-16 часа след обяд/ се носи „попарник”, приготвен с топла вода и царевично или друго брашно, което се оставя да вкисне, след което се изсипва в тепсия и се размесва като обикновена погача. Набожда се с вилица навсякъде, за да може да се изпече отвътре. Когато е изпечен, „попарника” се разбърква с дървено колче, за да се раздроби на парчета и се поръсва с разтопено масло и мас.

Качамакът също е тестена храна, която се приготвя от царевично брашно, което се сипва във вряща вода. Правят с точилка няколко отвора и се вари 1-2 часа, без да се бърка. След свалянето от огъня се разбърква добре с точилка и се изсипва в тепсия, намазана с мас, за да не се лепи. Разбърква се с лъжица и с гореща мас или масло. Отгоре се поръсва с натрошено сирене или извара. Яде се с кисело мляко или с мътеница.

Когато хлябът е много втвърден и изсъхнал, раздробява се на парчета, които се поставят в тиган с разтопена мас или масло. Преди да се свали тиганът, „залците „/късове хляб/се напръскват с топла вода, за да омекнат и се пържат още малко време. Това ястие, наречено ”мачкан” или турска попара” се яде направо от тигана, докато е топло и заедно с него се пие айран.

Гозбите, които населението приготвя, са два вида : постни или блажни.

Постни манджи се приготвят през седмицата в сряда и петък и през календарните пости : велики, петрови, богородични,коледни. В постните манджи голям дял имат зеленчуците : праз, лук,цвекло, киселец, коприва,чесън, домати, пиперки, тиквички, краставички и др. От подправките използват – магданоз, чубрица и джоджън. Постните манджи се приготвят с растително масло.Фасулът или боба, както го наричат е собствено производство и се приготвя през зимата и лятото. Той се счита за най употребявана постна манджа. Варят го в глинени гърнета, като яхния или като чорба Населението в този край прави постна чорба от ориз, праз, коприва или киселец. Правят и зелева чорба със зрял боб на празника „Чисти понеделник” през Тодоровата седмица. През лятото правят постна гозба от скълцан чесън, оцет, сол и вода. Също така консумират ”търляница”, приготвена от нарязани червени домати, печени зелени чушки и счукан чесън. Към постните гозби принадлежи „ошавът”, приготвен от сушени сливи, круши, ябълки и др плодове. Той обаче не се консумира с хляб.

Всяко домакинство приготвя за през зимата и рано през пролетта туршии в качета, делви и каци с кисело зеле. Туршиите се приготвят от зелени пиперки, или от печени или варени пиперки във вода , сол, оцет и олио.

Блажните храни се приготвят с месо или са запържени с масло или свинска мас. Те се правят повече през зимата от закланото домашно угоено прасе. През лятото, когато дойде гост, колят пиле или кокошка. Най-предпочитано и любимо ястие от свинско месо е „варивото”, приготвено с кисело зеле.

Хората в този край се хранят 4 пъти, без вечерята: рано сутрин закуска, най-често вземана по пътя към нивата, към 10-10,30 часа „ручок”, обед, най-главното ядене, към 14-15 ч след пладне е „южина”, а понякога и към 17-18 ч”килава южина”. Вечерят в къщи, което е пето поред хранене.

До 20-те години на 20 век преобладаваща семейна организация в село Пещера е голямото семейство – семейството на бащата и синовете и по-рядко на баща, синове и внуци. Освен този тип семейство, съществуват и други форми на семейна организация – семейство на неразделени синове след смъртта на бащата, семейство на сина и живи родители или родител. Тези форми представляват преход към индивидуалното семейство, състоящо се от брачна двойка и нейните деца. То става преобладаваща семейна структура след кооперирането на земята, когато семейството се няма своя поземлена собственост и тръгва да търси препитание и прехрана към близките градски центрове и села - най-много в Перник, тухларните край София, в Радомир и Земен.

Брачната възраст и избора на брачен партньор представлява интерес днес за по-младите. В миналото встъпването в брак е център на жизнения цикъл и е неотменен, както раждането и смъртта. „Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира” – това схващане е основно и неотменно правило в българското село до 20-те години на 20 век. Социалната ограниченост на личността е характерна в традиционното общество и сковава инициативата на отделния човек при избора на брачен партньор. И затова една от грижите на семейството е задомяването на пълнолетните деца, а изборът на брачен партньор зависи до голяма степен от родителите. Зачита се и мнението на по-заможните родственици при избора на момите и ергените от родствената група.

Женитбата е сериозен и решителен акт в живота на човека. В миналото, вмешателството на родителите е водело дотам, че младоженеца може да види булката едва в деня на венчавката. В село Пещера е съществувал обичай „женене за беневреци,”, който в днешната съвременност се изпълнява от читалищните самодейци, като копие от духовната и социално –нормативната култура на населението в миналото. Този обичай се изпълнява, когато момъкът има неугледен външен вид или физически недостатъци. Момъкът не присъства на,тъкмежа/годеж/, а на момата представят беневреците му, които прилягат на висок ,строен мъж, и нямат нищо общо с физиката на момъка. Момата се сгодява за мъж, който харесва по беневреците, които и показват. Едва на сватбата младоженците се виждат, но в повечето случаи не развалят годежа, тъй като са взели нишан от момата, а тя излязла ли е от бащиния си дом, връщането назад е немислимо и се смята за срам и унижение.

Брачната възраст за момите е 16-21 г, а за ергените 18-24 г. За стара мома се смята неомъжената жена над 23 г., а за стар ергенин над 27 г. Най-голямото наказание за една мома е, ако остарее и никой ергенин не я поиска, а за ергенина, ако не го искат момите И затова народните благопожелания са: на ергенина-добро, убаво и работно момиче, а на момата – работно и убаво момче.

Брачната възраст се определя от няколко фактора: биологически и икономически. До началото на 20 в.се долавя стремежът на семейството на момата да я задържи по-дълго, а семейството на момъка да го ожени по-рано. Нуждата от работна ръка в големите семейства е причина жената да е по-възрастна от мъжа с 2 до 6 години.

Изборът на брачен партньор се определя от физическите качества на момата – да е здрава, едра, сръчна и работна, защото преди всичко тя е нужна като работник и продължител на рода. Наред с това, тя трябва да е от добра къща, „добър сой”.

Брачните връзки до 20-те години на 20 в. се създават вътре в селището или със съседните села. Това съдействува до за запазване на селищната ендогамия в селския колектив и довежда до запазване на черти от традиционната народна култура в селото. Тази практика се нарушава при повторните бракове и женитби на стари моми и ергени.

След определен период, през 30-. 40 години на 20 в., започват да гледат не само на физическите качества на момата, но и на имотното й състояние.

Значението на предбрачното общуване на незадомените млади хора от селото е строго регламентирано. Лишените от предбрачно общуване са принудени да прибягват до нетрадиционни извънредни способи за сключване на брак – женитба за потури, за калпак, влачене и крадене на момата. В селото се натъкнах на много случаи на възрастни жени, които признават, че са се омъжили в селото като са „бягали „ от къщи с избрания момък т.е.” влачили са я „ до новия й дом. Според обичая, ако момъкът успее дори на сила да я доведе до землището на тяхното село, момата е принудена да се съгласи. В противен случай върху нея цял живот ще тегне позорът, че е „влачена”. Този вариант много често се практикува при по-бедните семейства, когато нямат средства за подготовка на сватбата и разноските се поемат от родителите на момчето.

Редът на женитбата е строго регламентиран. Според традиционните възгледи на населението в село Пещера, синове и дъщери се женят поред в зависимост от възрастта. Не се допуска преженването на по-голямото дете от по-малкото. Особено фатално се отразява на психиката, когато по-малката сестра прежени по-голямата. Смята се за голяма обида. Преженената не присъства на сватбата на сестра си, а родителите й се опитват чрез по-голям чеиз и мираз /да дарят нива, агне или теле/,за да смекчат срама и обидата на преженената.

Сватбените обичаи в Пещера са традиционни обичаи, свързани със запознанството, сватосването, сватбата и следсватбеният период. По- голяма част от тях са разгледани в темите семейството, избора на брачен партньор и др. В повечето случай в дома на момата, родителите на момчето пращат близък човек, да пита дали ще ги приемат да дойдат да питат за момата и ще я дадат ли за тяхното момче. Ако получат положителен отговор, следващата седмица в дома на момата идват родителите на момчето, които носят специално приготвена шарена погача, баница, ракия и вино. Момата ги посреща и целува ръка на свекъра, свекървата и на всички гости. Бащите на младоженците сядат един срещу друг, а между тях слагат софра с поставена върху нея донесената от гостите погача с „китката”/червен плат върху който са поставени две сребърни и една златна монета, чемшир или бръшлян./. Върху погачата бащите се наддават с пари, които ги събира дете с живи родители и ги предава на момата. Уговарят какви дарове ще се дадат за момините родители, братя и сестри. Бащите „кършат” погачата на две части, като всеки един от тях се стреми да откъсне по-голям дял, „ за да е у тях берекета”. Слагат на трапезата двете парчета от погачата, взаимно си целуват ръка, поздравлявайки се „ Досега братко, от сега , сватко”. Свекървата закичва момата с китка, благославяйки я „да е весела и честита, како китката до века”, а пък свекърът я дарява с гердан. Той също я благославя „да го носи със здраве, да е честита, весела и здрава”. След този ритуал момата целува ръка на всички присъстващи на трапезата. Гостите „киткари”, ако са от отдалечена махала, остават да нощуват в дома на момата. На сутринта тя дарува свекъра и свекървата с ризи, а на останалите „киткари” с кърпи. На момчето изпраща три „кошули”/ризи/,три кърпи, пояс, възглавница, кърпа, бохча и шарена черга, която да поставят на коня на младоженеца, когато идват сватовете за момата. Момата закичва на всеки босилек и им полива да си измият ръцете. Когато пристигнат до момковия дом, свекърът обикаля около къщата, за да могат да се видят от всички съседи даровете, които се окачват на въже. До сватбата момъкът и момата се наричат „главени”. В неделя след обяд засевка се прави в дома на момчето. Канят се две моми, които носят в торби жито, цветя и плодове, които изсипват на черга, постлана на двора. Хвърлят пръстен, а три моми или ергени го търсят. Шест моми обикалят около тях, пеят. Една мома или невеста загребва с решето жито, сее го три пъти и с дясната ръка хвърля три пъти над главите на хората за благополучие и берекет. Заедно с нея хвърлят жито и останалите участници в ритуала. Разпиляното жито се събира в чували. Слагат трапеза за всички останали да чакат идването на невестата. Самата невеста още сутринта е облечена в невестинските дрехи, закупени й от родителите на момчето. Тя се облича в зимника, помагат й моми и невести, плетат й две, плитки, намятат й бяло було. Брат или братовчед от нейна страна, я извежда при сватбарите, като деверът/брат на мъжът й/ дава откуп на брат й. По същото време в дома на младоженеца в неделя сутринта, се извършва „бръснането на младоженеца, което символизира прощаването му с ергенския живот. Бръснането се извършва от трима негови приятели с живи родители. Покрай бръсненето, участват и моми-поялици, които държат под брадата на младоженеца бяла кърпа и пеят. След „бриченето” на младоженеца, сватовете тръгват към дома на момата., минават през пояса на свекървата, застлан на пътя. Младоженецът и деверите са със закичени китки от чемшир на шапките. Най-напред върви свирджията, след него байрактарят, кумът, свекърът, кумата, старойкята, младоженецът, неговите роднини и приятели. По пътя сватбарите гърмят с пушки, танцуват. Двама-трима от сватовете ”утръчници” избързват пред тях, за да известят пристигането на сватбарите в дома на момата, като черпят с кумовата ракия, която оставят в дома на момата., а вземат друга от тях, с която, връщайки се черпят сватовете. Майката, бащата и други роднини посрещат сватовете, а младоженецът с кума и старойкята обикалят три пъти около коритото, покрито с черга в двора. Посрещнати са от бащата на булката, който ги въвежда в къщата. Деверите извеждат невястата, за венчавка, която се извършва в двора под плодно дърво или в църквата. След венчавката момата дава „ручник”/чифт чорапи, които деверът промушва до три пъти под пояса на младоженеца. На обичая „ручник” се отдава голямо значение, за да не се разделят младите. Изпращането на невестата и сбогуването й с родителите и домашните е емоционален момент. Двама-трима от сватовете товарят чеиза с „рубата на невестата”. Сватбарите се връщат в дома на младоженеца по друг път. При посрещането на невестата в новия й дом, свекървата й подава малко дете ”пръвенче”, с живи родители, което тя трябва да разплаче, за да има добри деца. Забождат чемширена китка зад ухото на невестата, дават й решето с жито, което тя сее, като го разхвърля на всички страни, за здраве и берекет. Младоженците се въвеждат от свекървата с прехвърлена кърпа-яшмак през вратовете им. Дава им два хляба, които невестата поставя под мишница и които трябва да остави в нощвите за месене на хляб. Тя може и да внесе две стомни с вода. Свекървата дава бучка захар за да я изяде и жегло да прехвърли през къщата, за да се види дали момата е честна или не:”Работата не е читава”. Брачната стая обикновено е в зимника, където ги „свождат”. Тук главни действащи лица са „Старойко и Старойковицата, които са братът на свекървата и жена му или неин пръв братовчед по бащина линия. Преди първата брачна нощ „старойкото” има задължение да посвети младоженеца в брачното тайнство, а старойковицата – да провери предварително дрехите на булката и след това първа да влезе в брачната стая и изнесе сватбената риза. Невестата облича друга риза. Младоженецът и запасва пафтите, а невястата му взема шапката и я пуска под ризата си от гърдите надолу и развръзва всички връзки по дрехите, за да се развали магията, ако им е направена. Когато зората изгрява преди изгрева на слънцето, младоженецът излиза навън и гърми с пушка, с което известява че невестата е „честна”. Пият „блага, жежка ракия”, а свекървата повежда хорото. Свалянето на булчинското було и забраждането на невестата с „шамия”/кърпа за глава/ се нарича „развиване”. Този ритуал се извършва при извор, където кумата закача булото на плодно дръвче, а деверите подават на невестата две стомни, които тя три пъти налива и разсипва. Това е знак, че отсега нататък, тя става домакиня и поема всички грижи около домакинството. Носейки двете стомни към дома си, невестата разлива по пътя по малко от тях , за да й върви живота в новия дом като по вода.

Сватбените обичаи завършват с взаимни гостувания между сватовете.

Празничният обреден календар не е забравен от населението в с.Пещера

Той започва за тях от Гергьовден, наричан тук Герговден, празник на музницата. За първи път този ден ”лочат” агнетата и яретата, не е” молитвено”. Сутринта освещават сол в черквата, която слагат в „кръмилото”. Преди изгрев слънце берат върбови пръчки, които закачат на вратите на кошарата, търлата и плевнята. Опасват лико от върба около кръста, за да са здрави през годината; мерят се с кантар и гадаят по времето какъв ще е берекетът през годината. Ако времето е дъждовно, ще е берекетна годината; берат цветя и билки, от които правят венец за котлето и врата на овцата, оягнила се първа и след това го хвърлят във водата.” Първата овца доят ”музат” през колаче и венчален пръстен за да не се обере млякото”. Гърмят за здраве на стоката.Люлеят се на „бало” за здраве. На този ден се коли агне или яре за първи път, подсирва се сирене, което се носи на светеца. Трапезата се прави след обяд и на нея задължително трябва да има печено агне и баница.

Св.Еремия се празнува против змии и гущери. След залез слънце срещу празника момиче или жена от къщи вземат лопатата и машата от огнището, обикалят къщата, плевнята и всички постройки ,удряйки ги и пеят”Бегайте гущери и змии, утре е Еремия, бегайте змии и гущери, утре е Еремия !

Летни Св.Никола празнуват от „Ограма”/изкривяване на ръце, крака, очи, уста.На този ден внимават да не стъпват под шипков храст.

Света Троица се празнува да не „клъца град”.

Въртоломей се празнува срещу силен вятър.

Горешляци се празнува три дни. Празнува се от огън, пожар.На този ден избягват да работят селскостопански дейности и не впрягат волове в ярем.

Видовден – не се стои край вода. Тази нощ е Великден на самовилите.Почитат празника, за да се предпазят от „Учинушки”

Илинден се празнува против градушки и грамотевици.

Преображение Господне – този празник особено зачитат жените, чийто мъже им изневеряват/кръшкат/. На този празник берат цъфнал слънчоглед, пробиват с вретено дупка в него и през нея поглеждат мъжете си, като смятат ,че с този ритуал, мъжете им ще ги заобичат.

Митровден празнуват срещу „поганци”/мишки/. На този ден не се влиза в стаите в които има сандъци с дрехи за съхранение и не се споменава названието”поганец”.Жените не работят никаква женска работа.

На празника Мратинци спазват забрана всички, които имат добитък не работят, за да не ядат вълци добитък и хора.

На Света Варвара варят царевица и леща, която не трябва да пипат с ръце.

Игнажден празнуват млади жени, които не трябва да работят ,за да раждат по-лесно.

Бъдни вечер е един от най-почитаните празници от населението на с.Пещера. В подготовката за празника се включва цялото семейство. Мъжете отиват в гората да отсекат пън/кютук/ за Бъдник, който трябва да гори през цялата нощ за берекет. Жените влагат цялото си старание в подготовка на ястията за бъднивечерската трапеза, за която приготвят: постен боб, ошав от сливи, круши и ябълки. Правят „шарен зелник” с печени на връшник кори, които се налагат една върху друга, а между тях слагат кълцано конопено семе, лук, зеле, тиква. Корите се напръскват с олио. Приготвят и кравай, в който слагат - пара, дърво и копче.Освен тези ястия на трапезата трябва да има чесън лук, орехи, круши,ябълки, смокини. Трапезата се слага на пода, върху едра и дребна слама, върху която се постила черга, и върху нея слагат софрата. Всички членове на семейството стоят прави около софрата, а най-възрастния от тях прекадява с тамян и жар, софрата, изнася я навън поставайки я пред прага, викайки:Германе, Германе облаче, дойди да вечеряме, сега да дойдеш, през летото очи да не ти видиме, ни на нива ,ни на ливада”.След внасяне на трапезата в стаята, гърмят с пушка в комина. Домакинът разкъсва кравая и следят на кого ще се падне късмета. Всеки яде чесън за здраве, делят орехите и смокините, като запазват част от тях за лекуване на рани и болести.

Поклади се празнува три дни. Връзват на дърветата слама още в ранни зори, в тъмно преди изгрев слънце, като изричат заплахи, че ако не родят през годината , ще ги отрежат. На сутринта вдигат трапезата и замитат пода. Сламата запалват на двора, децата, прескачат огъня за да нямат „буи”/бълхи/ и да са здрави през годината.

Сурова или Нова година – ходят сурвакари, малки момчета с дрянови суровачки, с торбичка”кесе” в което събират месо.Влизайки във всяка къща, суровакат всички нейни членове. Стопаните им дават „мръвка свинско месо и пари”

В миналото сурвакари ходели по-възрастни , ергени , и то в група по 10 човека. Маскирали се като : поп,невеста, девер, музиканти. С музика обикалят селото и влизайки във всяка възстановяват сватбения ритуал – невестата, водена от девера целува ръка и се кланя на всички в семейството. Сурвакарите поздравяват всички членове на семейството, играят хоро, деверът подканя домакина да му подкове коня, „месара”мяучи, зада му дадат свинско месо; брашнаря трака като воденица за да му дадат брашно; бобарят казва имам чушки , но боб нямам. Когато някои къщи не отварят домовете си, за да посрещнат сурвакарите, те ги благославят:”Дсте живи, да сте здрави, като усрани крави”. Ако две сурваскарски дружини се срещнат, това не е добра поличба, бият се и следващата година победеният не бива да ходи сурваскар.

На Богоявление ядат „пихтия”/пача от свински уши и крака/, а на Ивановден къпят със светена вода зетьовете – шурнайките, а сваките-сватовете за здраве.

Времето между Поклади – Местни Заговезни и Месни Заговезни се нарича Простена неделя. През цялата седмица хората ходят на гости при по-възрастните и се прощават. Задължително носят със себе си ракия и подарък. По-младия иска прочка от по-възрастния, като му целува ръка и подава шишето да отпият от ракията му. По-възрастният подава неговото шише с думите”Простено ти е , прощавай и ти”.

И на двете недели – Месни и Сирни заговезни правят оратници от четалесто дърво , напълнено със слама и добре пристегнато. Запалват ги и ги въртят около себе си, викайки”Ората, копата, дай ми чичо момата, она да скърца, я да пръцам”. Когато оратникът догаря, хвърлят го на далеч и бягат в къщи и не бива да се внася в Дома.

Понеделникът след Месни заговезни се нарича Чисти понеделник. Почиства се къщата, съдовете и покъщината. Спазват „Еднопостница” и не се хранят цял ден. Вечерта ядат зелник с плънка от коприва. През цялата седмица не се пече хляб, на огнището не се готви, не се пере. Особено тежка е забраната за сряда, наричана „луда сряда”. В съботата от тази седмица празнуват Тодоровден или Конски Великден. Сутринта на празника се надбягват с коне, варят царевица и боб, омесват пита и следобяд в селото правят обща служба. Попа разрязва на половината от всяка пита и пее за здраве на коне и хора.

В Пещера всички домакинства в селото правят Служба на Архангеловден. На служба отиват само мъже, които стоят начело на всяко домакинство. Те си имат ред от коя къща да започнат.Посрещат ги с богата трапеза, на която задължително трябва да има пита, храна и варена пшеница”коливо”, ракия и вино. Почерпват се , благославят за здраве и берекет, обсъждат обществените въпроси на селото и така , докато изредят всички домове.

Курбан в селото се прави на „Св.Никола”. За курбана колят вол или крава.Готвят курбана в двора на манастира. Всеки трябва да донесе хляб и баница, които се раздават на всички присъстващи на общата трапеза. Курбана се разлива на всички присъстващи, а остатъка от него се занася на всички, хора от селото , които не са имали възможност да дойдат на манастира.

Изброените реликви от етнографското богатство на село Пещера се използват в културните изяви на читалището при селото. То има много активна дейност в културния календар на читалищата в България. „Госбата на България „- гр.Разлог; Сватбената обредност и сватовски песни 2010 г.; събор „От браздата до софрата – по дългия път на хляба”;”Месенето на хляба”- събор в селата Мошино и Извор Радомирско; и много други участия. В тези събори читалището участва с автентични обичаи и обреди от своето село и така спомага за продължаване на традиционнната народна култура в областта на културните традиции от миналото до днешната съвременност.