Сурвакарските игри в средно краище

СУРВАКАРСКИТЕ МАСКАРАДНИ ИГРИ В СРЕДНО КРАИЩЕ - ВИЗУАЛЕН И ВЕРБАЛЕН ДИСКУРС

Георги Светозаров, Цветана Манова

Текстът разглежда живите традиционни маскарадни игри в дните по Сурова в района на Средно Краище. Изследването е направено на базата на фотодокументални материали, които са пълноценен исторически извор. Те са съпоставени с житейски разкази, за да бъде допълнена и конкретизирана картината. Този подход дава възможност да се проследи изпълнението на обичая сурвакари в селищата Земен, Елов дол, Беренде, Габров дол, Дивля и Пещера от средата на миналия век до наши дни.

Ключови думи : маскарадни групи, сурвакари, ликове (маски,), костюми, пресемантизация.

Традиционното маскиране по българските земи е добре изследвана проблематика в културната ни антропология. (Арнаудов, М.; Вакарелски, Хр.; Живков,Т; Краев, Г.; Петрова, Ив.; Манова, Цв.; Йорданова, Ж.; Томова, Ел.; Михайлова, Г.; Фол В.; Райчевски, Ст.; Черкезова, М. и мн. др.) Но неговата устойчивост и достигането му от хилядолетията до постмодерните времена, провокират научния интерес и дават достатъчно основание да се връщаме към темата отново и отново. В тази посока особено внимание заслужават маскарадните традиции в Средна Западна България, поради неизчерпаемото богатство и многообразие на маските, иновативните моменти в игрите, пресемантизацията им, дълбочината на културния код у изпълнителите. Днес вече не можем да намерим ясно изразени специфични отлики при елементите на изпълнението и маскирането в различните подрайони. Но ако обърнем специално внимание на изобразителните документални материали по темата, ще открием изненадваща конкретика, която дава основание и за микрохарактеристика на маскарадните игри по Сурова, (Василовден - 14 януари по Юлианския календар). Защото фотодокументалните архиви са пълноценен исторически извор. Интересен материал в тази посока ни предоставят и житейските разкази, съпоставени със стари и нови фотографии от селищата Земен, Елов дол, Дивля, Габров дол, Пещера, и Беренде в Средно Краище.

В една студентска дипломна работа от 1941 г. е отбелязано:„Нова година за жителите на с. Пещера ... се празнува особено весело. През цялата нощ срещу Василица суроваскари ходят по селото и честитят Новата година. Суроваскарите са млади мъже ергени и деца над 10 годишна възраст..... Всяка суроваскарска група си има „ поп“, „невеста“, „бобар“, „лебар“, „пиперджия“, „брашнар“. През нощта срещу Василица .....тръгват из къщите на селото. Влизат във всяка къща, благославят семейството, като казват: „А да сте живи и здрави, да сте весели за Новата година како кукурек у присое, да сте високи како планината, да сте широки како полье“. Домакините им дават месо, пари, орехи, боб, брашна, чушки, ракия. Накрая суроваскарите изиграват едно весело и шумно суроваскарско хоро и с песни и викове отиват в другата къща“. (Б. Захаринов, Етнографско проучване на с. Пещера, Радомирско. С. 1941 г. РКС 130, с. 136-137)

По-голяма част от фактологията, изнесена в ръкописа, е широко известна на българската етнология. Сурвакарските групи играят в нощта срещу Василовден, преобличат се, слагат маски на главите и задължително влизат във всяка къща, за да пожелаят на стопаните добруване през следващата година. Но в този текст са отбелязани три важни неща: Едното от тях е, че през 40-те години на миналия век все още изпълнителите на обичая са главно мъже ергени. В традиционното време няма други изпълнители, защото обичаят има социално-регулативни функции, той е пряко свързан с женитбата и преминаването на мъжа в друга социално-възрастова група. Едновременно с това, ръкописът съобщава за участието и на деца над 10 годишна възраст. Това от своя страна фиксира времето, в което семантиката на този обичай върви към отмиране и започва неговата пресемантизация. Третият интересен факт в ръкописа е изброяването на персонажите „поп“, „невеста“, „бобар“, „лебар“, „пиперджия“, „брашнар“. Това, че във всяка сурвакарска група задължително има „невеста“, „младоженя“, и „поп“, който ги венчава, е запазено до наши дни и ние ги виждаме всяка година във всяко селище, където обичаят е жив. Но останалите персонажи „бобар“, „лебар“, „пиперджия“, „брашнар“, вече ги няма в групите. Това са всъщност персонажите, които събират боб, пити хляб, пипер, брашно. Тази конкретизация е твърде интересна, защото дава информация и за даровете, и за това, че има персонажи, които се грижат за тях – всеки поотделно. В цитираната дипломна работа няма описание на маските от първите десетилетия на миналия век в с. Пещера. На една снимка от края на 70-те години виждаме групата на с. Пещера със задължителните персонажи невеста, младоженец и поп. Повечето изпълнители са свалили маските си, но двама са с тях. (сн. 1). По-богата на информация е следващата снимка. На антропоморфни лица, изработени от големи дървени коруби, са издялани очи, уста, нос, уши. (сн. 1 а). На фотография от 2005 год. се виждат елементи на иновация – костюмите са от добре подредени разноцветни ленти, появили са се маски от пчити пера. (сн. 2)

Един житейски разказ на информатор от с. Габров дол, роден през 1949г. и играл по Сурова от детските до пенсионните си години, ни дава информация, че в това село от средата на миналия век до днес маските, (тук се наричат ликове), се изработват от пера и криле на птици: „Нашите ликове са най-хубави и най-леки, защото правиме конструкцията от клони, после опъваме върху клоните едно платно, а върху него нареждаме пера и крила от всякакви птици. Ама тия пера и крила ги събират във всички къщи, още месеци преди това. По едно време цялото село започна да отглежда пуйки заради ликовете на сурвашкарите. При нас една маска е висока 3,50 м и широка подобаващо на височината. (Манова: 2010) (сн. 3 и сн. 4). В костюмите на сурвакарите от с. Габров дол се забелязват някои промени. Преди седем – осем десетилетия участниците в маскарадните игри са пришивали безразборно върху ежедневни или работни дрехи дълги едноцветни ленти плат от стари тъкани. Днес тези ленти са многоцветни, еднакви по дължина, пришити равномерно, хоризонтално.

Една групова снимка от 1930 г. ни представя сурвакарския маскарад в селата Дивля, Горна и Долна Врабча (сн. 5). Сурвакарите са свалили маските си, но част от тях са пред групата и се вижда, че са направени от кожа с изрязани отвори за очите и устата. Само няколко години по-късно (1935 и 1939 год.) един от първите етнографи, които проучват българските маскарадни игри, Хр. Вакарелски, спира вниманието си върху техните проявления в същото село. Той описва персонажите така: „Това са „невеста“ и „младоженец“, „поп“ и по-нататък всевъзможни било сватбарски лица, било административни чиновници: „бирник“, „глобар“, „стражар“, „цигански табор“, „цигани- мечкари“ и т.н.“ (Дневник, 1935, бр. 10523 и Дневник 1939, бр. 11721). Важни за науката са снимките, които прилага към описанието. На една от тях могат да се видят част от антропоморфните и зооморфните маски на групата, както и костюмите. Последните са от накъсани женски ризи, нарязани висящи ленти, кожуси, обърнати с козината навън. (сн. 6) По - добра представа за старите сурвакарски маски на дивлянци получаваме от материалите, съхранявани в Регионалния исторически музей. Те са от 1957 г. На една от снимките се вижда, че лицето на маската е направено от овча кожа, обърната с козината навън, а цялата й горна част е от крила на птици, нанизани картофи и други естествени материали. (сн. 7) Т.е. в това селище птичите пера и крила се появяват като украса към средата на миналия век. Също толкова богато информативна е снимката на два от задължителните персонажи – „мечката“ и „мечкаря“. (сн. 8). Известно е, че в обозримото време назад, в което българската културология е регистрирала обичая, няма сурвакарска група, която да излезе да играе без тях. „Мечкарят“ свири през цялото време, докато маскарадната група обхожда селото, а „мечката“ гази стопаните във всяка къща за здраве. Маските и костюмите на тези два персонажа не са претърпели никакви промени и в първите десетилетия на третото хилядолетие. Основните персонажи „невеста“ и „младоженец“, които водят групата, също имат само леки, незабележими промени в традиционното облекло, повлияни от съвременното. (сн. 9) Една от снимките на цялата дивлянска маскарадна група, ни разкрива богатството на маските през 80-те години на миналия век. Те са с антропоморфни дървени лица, а нагоре, горната им част е буквално феерия от птичи пера и крила в различни цветове и форми. Костюмите са близки до традиционните елементи – дълги разноцветни ленти, пришити към всекидневното облекло. (сн. 10) През първите десетилетия на нашия век маските на дивлянци запазват типичната си форма и украса, но костюмите са вече подредени в два или няколко основни ярки цветове. (сн. 11 и 12)

Според едно старо предание, в далечните времена село Елов дол е носело името Еленов дол, заради многобройните стада елени, които са идвали на водопой в красивата долина. По-късно от Еленов дол селото се преименува в Елов дол. В архива на Регионалния музей Перник се пази разказ на един от жителите му, роден през 1882 г. Той е толкова красноречив, че изчерпва цялото съдържание на темата и трябва да бъде цитиран дословно: „ Едно време (края на 19-ти и началото на 20-ти век – б.а.) ние в Елов дол носехме само ликове (маски) от пера и перушине. Главите на животните и дървените коруби пред лицето излязоха по-късно. През 1900 г. бях войник, но за Сурова избягах от казармата, дойдох си на село, направих си лик от една голяма кратуна, изрязах дупки за очите и устата, накичих я нагоре с пера и хартии, сложих мустаци от коноп, облякох кожуха наопаки и вързах на кръста звънци. Много сурвашкарье правеха маските си от кратуни. Някои слагаха в горната им част кожи от зайци, от котки, или пера от птици – на когото каквото му хрумне. Надолу някои от костюмите бяха от обърнати кожуси, други – от парцали. Даже тия с парцалите като чели бяха повече. В групата имаше и някои мъже без маски, само с начернени лица. Сурвашкарите не излизат да играят без „невеста“ и „младоженец“ – без „сватба“. Те са най-важни. Мъжът – „невеста“ облича дрехите на някоя лична мома от селото, а „младоженецът“ се кипри в своята носия. Има задължително и един, който се е облякъл като поп. .(сн. 13) Той носи кадилница, в която е сложил люти чушки и като кади хората с нея, пада много смях из селото. Истинският поп от черквата малко се сърдеше на сурвашкарете, ама после свикна. Викаше: „Ей, това не е хубаво, ама какво да ви правя ?…“ И свикна. Даже, като обикаляхме всички къщи по махалите, влизахме и в неговия двор. И там играехме. Всички ни даряваха и той също ни даряваше. Имаше и „мечкар с мечка“. „Мечката“ гази стопаните за здраве, за да не ги боли кръста или играе и се търкаля по земята, а през това време „мечкарят“ свири на гъдулката. Ходиме цяла нощ по селото. Влизаме във всяка къща, но там, където скоро е починал човек – не…Към 70-те години започнаха да се носят и цветни парцалени костюми, даже, не знам откъде им хрумна на сегашните сурвашкарье, та ги направиха трицветни – бяло, зелено и червено, като българския трикольор. Не е било така, но сега ходят да играят и по другите държави, та трябва да личи откъде идват.( сн. 14) И маските от кратуни не се правят вече. Слагат пред лицата си дървени коруби, а нагоре над тях – кожи, рога, пера, крила, даже и цели глави от зайци, от лисици, от всякакви животни…. Най-различни, ама нали вече ходят и на разни фестивали, та и там трябва да са най- хубави.(сн, 15 и 16 ) Важното е да играят тука на Сурова! Откак се помня, Суровата е най-големият и най-хубав празник в годината. Никога не е прекъсвал. Цялото село се приготвя, във всяка къща ни посрещат и ни канят вътре, даряват ни богато, а ние им пожелаваме живот и здраве.“

В подножието на планината Църна гора е обезлюденото село Беренде. В дните по Сурова тук се връщат всички с местно потекло – младите, за да се маскират и да обходят домовете с благопожелания, а възрастните – за да ги посрещнат и даруват. В по-далечното минало маските на участниците в игрите са се изработвали главно от пера и крила на птици. ( сн. 17 и 18) Днес в тях са включени антропоморфни лица с причутлив израз, рога, кожи, препарирани животни. Костюмите, подобно на другите в района, са от разноцветни ленти плат, най-често – в ярко червено. (сн. 19 ) Любовта към празника е подтикнала един от младите хора, който до скоро беше водач на сурвакарите в селото, да създаде група, която да играе в самия град Перник. На 14-ти януари тази година маскираните обходиха улиците на старият пернишки квартал Варош. Бяха дни на пандемия, но населението там ги посрещна с радост и възторг. Хората подаваха даровете си през оградите, за да не нарушават пандемичните ограничения, но общото въодушевление беше достатъчно голямо, за да подтикне сурвакарите, да играят в града и на следващата Сурова, и през идните години. А изследователите знаят, че в обозримото минало обичаят Сурова не е регистриран в Перник... Така традицията не само живее, но и се пренася...

Маскарадните групи от Земенско се събират в центъра на град Земен през месец март на всяка нечетна година, за да поиграят заедно. За организаторите на събитието това е фестивал, а за участниците в него – поредното неповторимо изживяване, да покажат на зрителите и гостите, че тяхната група „е най-хубава“.

Тази фестивална изява е неописуема радост за всички, но не замества изпълнението на самия обичай Сурова в града. Вечерта на всеки 13-ти януари местната сурвакарска група се събира на площада, поиграва около огъня, а после тръгва из града, за да посети домовете и да пожелае добруване на стопаните. Цяла нощ земенските улици се огласят от сурвакарските звънци и хлопки. Цяла нощ дворните врати са отворени и чакат сурвакарското посещение. Цяла нощ градът не спи, а изживява радостта от празника. Част от сурвакарите обхождат домовете на следващия ден – Василица. През първите десетилетия на миналия век групите са били няколко и всяка от тях е обхождала домовете в своята махала.

Младите хора изработват сурвакарските си маски сами, те са истински създатели на художествени творения. (сн. 20 ) На една от тях е пресъздаден образът на Кракра Пернишки; на няколко от другите е изписано името на града (сн. 21 ); повечето от тях съчетават антропоморфни и зооморфни елементи. (сн. 22 ) Костюмите са изработени от тесни текстилни ленти, с преобладаващо зелен цвят, „за да се различават от другите групи“. Основните персонажи „невеста“ и „младоженец“ са модернизирани в съответствие с модерното време.

Най-интересният факт от съвременното изпълнение на обичая Сурвакари е участието на жени и деца. В предлагания фотографски материал от Земенско това е подчертано с много положителни емоции. (Сн. 23 и сн. 24 )

В заключение трябва да кажем, че и днес маскиранията по Сурова, са живи в цяла Средна Западна България и Средно Краище. През първите десетилетия на миналия век те се пресемантизират, затова в тях вече масово се включват зрели и възрастни мъже, жени и деца, дори зрители. Обредността е преминала в игра, но всички маскирани вярват, че „гонят злите сили“ и носят добруване. Сурвакарските маски са неповторима изява на народното приложно изкуство. За селищата на Средно Краище игрите по Сурова са културен маркер. В някои от селата на Средно Краище са направени и музейни от маски, костюми и звънци. (с. Елов дол сн. 25, 26, 27, 28)

Обичаят Сурвакари се е предавал от поколение на поколение през хилядолетията, за да достигне до нас с цялата си невероятна красота и магичност. В ХХI век той играе консолидираща и интегрираща роля в обезлюдяващите се селища на района. През 2015 год. ЮНЕСКО го вписва в Представителния списък на нематериалното културно наследство на човечеството. Маскарадните ни групи са най-желани гости във всички фолклорни фестивали в България и по света. Това дава на изпълнителите самочувствие на хора с достойно присъствие на тази земя, които пазят и пренасят хилядолетните традиции на българския народ в постмодерното време.

Литература:
Арнаудов, М. Студии върху българските обреди и легенди, ІІ, С., 1972.
Арнаудов, М. Български народни празници, В.Търново, 1996.
Бърк, П. Народната култура в зората на модерна Европа, С.,1997.
Вакарелски, Хр. Българските празнични обичаи, С., 19433.
Колева, Т. БолгарьІ, КалендарньІе обьІчаи и обрядьІ в странах зарубежной ЕвропьІ, Зимние праздники, М., 1973
Краев, Г. Художествената самодейност и промените в маскарадната обредност, БФ, 1, 1985.
Краев, Г. Пъзелът фолклор- насам и натам,С., 2007.
Краев, Г. Маска и було. Българските маскарадни игри. С., 2003
Манова Цв. Женитбени белези на обичая Сурвакари в Западна България, Векове, 1977.
Манова Цв. Разказаната история, Международният фестивал на маскарадните игри в град Перник, В: Маска и ритуал, С., 1999,
Манова, Цв. С. Мильов, Маскарадните игри в Средна Западна България в житейския разказ Н К. Велинов, В: Български северозапад, Материали от национална конференция по етнография, Враца, 2008,
Манова, Цв. Сурвакари за Сурова, В: Маскарадните игри – минало и съвременност, 1995.
Манова, Цв. Социалнопсихологически аспекти на съвременното проявление на обичая Сурвакари в Пернишко, БФ, 1987, 1.
Манова, Цв. Маскарадните игри в Пернишко – неочакван дискурс, В: Маскарадът и времето, Пк. 2009.
Маринов, Д. СбНУ, ХХVІІІ, С., 1914.
Маркарян, Е. Очерци по теория на културата, С., 1986.
Мартинов, Ал. СбНУ, ХІІХ, С., 1958.
Михайлова, Г. Маскирани ли са маскираните персонажи, С., 2002.
Николов, Л, Социология на личността, С., 2001.
Окръжен държавен архив гр. Перник, ф.993, оп.1, а.е.28
Петров, П., Кукери и сурвакари, В: ИБИД, ХХVІІІ, С., 1972
Протокол № 1 от 17.І. 1971 год. Архив на ОЦХС, гр. Перник
Славейков, П.Р. Български народни обичаи и вярвания, С., 1924.
Фол, В. и Ст. Райчевски, Кукерът без маска, С.,
Hobsbawm, E. 1983: Introduction: InventingTraditions. In: Hobsbawm E., Ranger T., (Eds.) The Invention of Tradition. Cambridge University Press.
Черкезова, М. Типология и разпространение на сурвакарски и кукерски маски, обредно облекло и реквизит в България, Сб. І конгрес на БИД, С., 1972.
Черкезова, М. Кукерски обичаи и маски, Векове, 23, 1974.