Етнографското богатство на село Елов дол

Село Елов дол се намира в Западна България, община Земен, област Перник, в полите на Руйско-Верилската планина. Географи – специалисти определят селото като част от Краищенското светогорие. Селото се намира на 62 км западно от София, 33 км западно от Перник, 21 км северно от Земен и 60 км северно от Кюстендил. От 18 – те населени места в община Земен, Елов дол по численост на население се нарежда на 2 място и наброява близо 140 жители. Като антропологически вид жителите в района по своя външен вид и телесна структура не се различават много с останалите заобикалящи го райони – Земенски, Радомирски и Кюстендилски. По своята структура и ръст, мъжете се доближават до ръстта и структурата на мъжете от Краище – при които чертите на лицето са правилни, с умерено тънки устни, правилни носове, с големи и широко отворени очи, със средно дебели вежди. Жените от този край не отстъпват по телестен вид - стройност и хубост на жените от Краище. Не случайно, Владимир Димитров - Майстора рисува женската красота от този край в своите картини. Суровите условия на живот и труд изтощава мъжете и жените и рядко ще срещнете пълни по телосложение, набити и румени селяни и селянки. Повечето от тях имат сухо и костеливо тяло, с изпито лице, с изпъкнали скули. Като основно положително качество на селяните от Елов дол е тяхното трудолюбие. Постоянната грижа и мисъл за изхранване и обличане на семейството и страхът от природни стихии, - градушки дава отпечатък върху лицата им. При повечето от тях в зрялата си възраст, изглеждат по-стари, отколкото са всъщност. Но това не пречи гостоприемството в миналото и сега, да е с положителна оценка.Стараят се да посрещнат приветливо госта и да го нахранят с възможно най-вкусното, което имат и което могат да приготвят.Селянинът в този край е трудолюбив, разумен, пестелив и пресметлив стопанин. До 50-те години на 20 в. се запазват големите семейства и заедно с тях се запазва и една хубава черта в характера на тези хора. Те са честни и ненавиждат нечестния човек, кражбата и безнравствеността. Друга положителна черта на селяните в този край е стремежът им към просвета и образование. Населението в селото е с буден дух и с наслоени чувства за родолюбие и социална несправедливост. Доказателство за това са участниците в национално – освободителната борба за освобождение от турско робсво. Тук населението е пазено и закриляно от четата на легендарния Младен войвода, родом от Елов дол.Участник в българското опълчение е роденият в Елов дол - Величко Харизанов Малинов. При избухването на Балканската война през 1912 година от с. Елов дол 2 души са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Според данни за загиналите в Балканската и Междусъюзническата война селото е дало жертви - 8 души, а в Първата световна война 1915 -1918 година са загинали – 13 човека. През Втората световна война 1941-1945 година от село Елов дол са загинали – 17 души.През времето на антифашистката съпротива населението в селото е поддържало с храна, отряда на Славчо Трънски.

Освен че са родолюбци, хората от селото спазват нормите на традиционното селско семейство и се грижат за запазване вярата в православието - църквата в селото „Св.Дух”е построена още през 1873 година с ферман- разрешение за строеж, издаден от турската администрация на султана. Този документ е открит от Влайко Алексиев, при ремонт на къщата на дядо Томан през 70-те години на 20 век. Документът се съхранявал в зида на къщата и в него се посочват какви са максимално допустимите размери, които трябва да се спазват при построяването на църквата – дължива, ширина и височина. Съвсем близо до църквата се намира „Чепинският манастир „Св.Илия” построен през 1892 г., който е духовен център за жителите на селото. Двама братя от Елов дол, наемат работници от съседното село Чепино и спасят от разрушаване църквата в манастира, чийто основи лежат върху основите на стара манастирска църква от миналото.

В близост до селото минава поречието на река Светля, покрай която е минавал стар средновековен път, през който са преминавали оттеглящите се турски войски през Руско-турската война 1877-1878 г.

И тъй като Елов дол е с надморска височина около 700 м, това позволява на жителите на селото да развиват в миналото основните поминъци, характерни за българите – земеделие и животновъдство, но преобладаващо е развитието на животновъдството. То има уседнал характер и скромните му мащаби се свеждат до задоволяване на домашните нужди. Като цяло, липсата на големи пасища се компенсира с обширните горски стопанства по високите места на района. За използването на пасищата до 1910 г. липсват всякакви ограничения, както за общинските, така и за държавните земи. Отглеждали са предимно овце, дребен рогат добитък – крави и волове. Почти всяко домакинство е отглеждало и свине за прехрана на семейството през зимните месеци.

Тъй като климатът в района е умереноконтинентален със студена зима до минус 3.6 градуса, а лятото е със средни юлски температури 22 градуса, той позволява да се развива и домашно земеделие, което да покрива нуждите на семействата, доколкото им позволяват условията и терена на местоживеене. Сеят обикновено ръж, слънчоглед, царевица и картофил. Добивите в земеделието са в голяма зависимост от състоянието на земеделския инвентар, а той се състои от дървено рало, волска кола, мотика, сърп и др.

Отглеждането на дребен рогат добитък в района, изисква съществуване на редица допълнителни занаяти за една част от населението Това довежда до съществуването на кожари-щавачи, кожухари-кюркчии, дараци за чепкане на вълна е имало почти във всяко домакинство.Освен тези поминъци, в селото имало занаятчии - терзии. От другите занаяти са развити: кожухарство, дърводелство и коларо-железарство. Изброените поминъци са недостатъчни за изхранване на населението и това е причината за временни миграции със стопанска цел към полските села и развиване на гурбедчийство, предимно към градовете:Перник и София и по - малко към Земен и Радомир.

Материалната култура в Елов дол включва храната и храненето. Основна храна за населението е хлябът. Имаш ли хляб в дома, значи всичко имаш. На хляба се е гледало със страхопочитание. Тук важи поговорката:”Никой не е по-голям от хляба.”Месят хляб от ръжено брашно, смес от ръжено с царевично брашно и смес от ръжено и пшенично брашно. Култът към хляба проличава по време на домашната служба, при която се прикадява с тамян софрата, обредната пита, в средата на която е запалена свещ. Тя се взема от стопанина на къщата, който се прекръства, целува питата и я подава на останалите членове на семейството, но най- напред на гостите. Преди да седнат на трапезата, на гостите се поднася леген с вода, за да си измият ръцете. Никой не бива да сяда на трапезата с нечисти и неизмити ръце да хваща хляба. Това правило се спазва като задължение за жената или момата, която ще меси хляба. Тя трябва да го меси с чисти ръце и дрехи. Хляб се меси един път в седмицата. В минало родилката не може да бърка в нощвите и да меси хляб, докато не са изминали 40 дни от раждането и не е взела светена вода от свещеника.

Често употребявана тестена храна е зелникът, особено през лятно време. За направата му се използва пшеничено брашно и „зеле” от киселец, коприва, праз и тиква. По време на жътва за храна на жетварите по „южнина” /15-16 часа след обяд/ се носи „попарник”, приготвен с топла вода и царевично или друго брашно, което се оставя да вкисне, след което се изсипва в тепсия и се размесва като обикновена погача. Набожда се с вилица навсякаде, за да може да се изпече отвътре. Когато е изпечен, попарника се разбърква с дървено колче, за да се раздроби на парчета и се поръсва с разтопено масло и мас.

Качамакът също е тестена храна, която се приготвя от царевично брашно, което се сипва във вряща вода. Правят с точилка няколко отвора и се вари 1-2 часа, без да се бърка. След свалянето от огъня се разбърква добре с точилка и се изсипва в тепсия, намазана с мас, за да не се лепи. Разбърква се с лъжица и с гореща мас или масло. Отгоре се поръсва с натрошено сирене или извара. Яде се с кисело мляко или с мътеница.

Когато хлябът е много втвърден и изсъхнал, раздробява се на парчета, които се поставят в тиган с разтопена мас или масло. Преди да се свали тиганът, залците се напръскват с топла вода, за да омекнат и се пържат още малко време. Това ястие, наречено ”мачкан” или турска попара” се яде направо от тигана, докато е топло и заедно с него се пие айран.

Гозбите, които населението приготвя, са два вида : постни или блажни.

Постни манджи се приготвят през седмицата в сряда и петък и през календарните пости : велики, петрови, богородични,коледни. В постните манджи голям дял имат зеленчуците : праз, лук,цвекло, киселец, коприва,чесън, домати, пиперки, тиквички, краставички и др. От подправките използват – магданоз, чубрица и джоджън. Постните манджи приготвят с растително масло. Фасулът или боба, както го наричат е собствено производство и се приготвя през зимата и лятото. Той се счита за най употребявана постна манджа. Варят го в глинени гърнета, като яхния или като чорба Населението в този край прави постна чорба от ориз, праз, коприва или киселец. Правят и зелева чорба със зрял боб на празника „Чисти понеделник” през Тодоровата седмица. През лятото правят също постна гозба от скълцан чесън, оцет, сол и вода. Също така консумират ”търляница”, приготвена от нарязани червени домати, печени зелени чушки и счукан чесън. Към постните гозби принадлежи „ошавът”, приготвен от сушени сливи, круши, ябълки и др плодове. Той обаче не се консумира с хляб.

Всяко домакинство приготвя за през зимата и рано през пролетта туршии в качета, делви и каци с кисело зеле. Туршиите се приготвят от зелени пиперки, или от печени или варени пиперки във вода , сол, оцет и олио.

Блажните храни се приготвят с месо или са запържени с масло или свинска мас. Те се правят повече през зимата от закланото домашно угоено прасе. През лятото, когато дойде гост, колят пиле или кокошка. Най-предпочитано и любимо ястие от свинско месо е „варивото”, приготвено с кисело зеле.

Хората в този край се хранят 4 пъти, без вечерята: рано сутрин закуска, най-често вземана по пътя към нивата, към 10-10,30 часа „ручок”, обед, най-главното ядене, към 14-15 ч след пладне е „южина”, а понякога и към 17-18 ч”килава южина”. Вечерят в къщи, което е пето поред хранене.

Облеклото на жителите от Елов дол

Мъжкото облекло в района принадлежи към чернодрешковската носия, която се появява на мястото на белодрешното облекло, което е под влияние на турското робство.

То се променя в посока от Източна България, към Западна България и Македония. Старата мъжка носия след Първата световна война върви към пълно огражданяване. Старите части на мъжкото облекло са : кошуля, потури, дорамче, антерия, долама, пояс, капа, чорапье, навоща, опинци, кожух и гуня. Кошулата се правела от конопено, мелезно, и по-рядко от памучно платно. Тя е дълга до коленете и е изпълнявала ролята и на гащи, каквито не са се носели нито от мъжете, нито от жените. Отпред е цепната до кръста, навлича се през главата, а не се е облича. В миналото мъжките ризи били украсявани с везба от черни или черни и червени конци. Потурите не се различават много от сегашните, само че са с по-широко дъно. Те са ушивани от домашно ”пъртено” вълнено бало/шаек/, с цвят” самоцрънка”, естествено тъмнокестеняво, необоядисвано. Около кръстта те са 2 пъти по-широки от панталоните и за да имат повече гънки, се пристягат с ремък. Потурите се стесняват постепенно от коляното до ходилото, цепнати са от долу догоре „ногавци” и се закопчават с телени копчета. Местата, където се събират за зашиване на потурите са „обточени” с черен гайтан. От двете страни на потурите има оставени два отвора за джобове, като десният е зашит, а левият наричан „кьорав джоб”, е използван за хигиенни нужди. Дорамчето е връхна дреха от шаек и стои свободно до пояса на потурите, като при студено време то заедно с кошулята се вмъква в потурите. Антерията е връхна вълнена дреха с дълги ръкави. Тя заедно с дорамчето и елека имат по 1 или 2 джоба и най-често са поръбени с гайтан. Поясът е широк 30-40 см и дълъг 3-4 м, вълнен валов/червен цвят/. До войните, мъжете носели вълнени чорапи, под крачолите на потурите. Върху тях обували опинци от свинска или говежда кожа. Всички материали, използвани за ушиване на облеклото са домашно производство. Ризите и поясите шиели и тъчели жените, а шапките и кожените колани се изработвали от селския кюркчия.

След трите войни 1912- 1918 г , мъжете започват да носят панталони, от шаяк, но с кройка на войнишките им дрехи. Те за разлика от жените, по-рано премахват потурите като традиционно облекло и приемат новостите в облеклото на града.

Старата женска носия в Елов дол се състои от кошуля, сая/шаек/, касаче, елек, пояс, джубе, контуш, нараквици, скутача, фута, яшмак, шамия/дувале/, чорапи и опинци.

Женската риза е долна дреха, дълга до глезените., изработена от кълчищено или мелезно или дебело памучно платно. Ръкавите и са украсени с домашно изработена дантела или шита дантела на „пупки” . Саята е шита от домашно лито тъкан вълнен плат, а също и от памучен плат. За зимата са шиели саи от четворно тъкан, валян черен плат „бало” , наричан още „пъртено”. Тъй като предниците на саята не се покриват, затова винаги жените опасват престилка, която се нарича ”скутачка” или фута”. Саята е с „долактеник”, дължината на ръкава стига до лакътя. Украсата й е от разноцветни гайтани, ширити, гайтани и везмо от сребърни нишки. Върху саята се опасва пояс, широк 12-15 см и дълъг 5-6 м.с червен цвят. Върху пояса отпред се опасва „скутача или фута”, дълга до полите на ризата и широка до 40 см. Скутачата се носи по празнични дни, а през делнични дни вълнена скута, но в по-тъмни цветове. Омъжените жени носят джубе, подарено им от майката на младоженеца, ушито от черно боядисано бало или от фабричен плат „чоха”. То е без ръкави и с везбена украса. Върху джубето през зимата жените обличат „контош” с кройка на мъжкия, с ръкави и кожен фитил на предницата. Главите момите си покривали с разноцветни „шамии”, които ако са от коприна се наричат „дувалета”, а косите сресват на една или три,пет плитки, разделени с „пътец” по средата на главата. Омъжените жени покриват главата си с бяла памучна „купешка”забрадка, наричана „яшмак”, косите си сплитат на две плитки, разделени с „пътец”. На краката си обуват вълнени чорапи, изплетени в шарки от разноцветна прежда. На дължина, те стигат до коленете и се завръзват с тънка връв, ушита от самата прежда. Върху чорапите обуват опинци от свинска или кожа, саморъчна изработка, а и „цревье” , купени от пазара. Лятно време ходят боси, дори и на хорото в празничен ден. На празнични дни под ръкавите на ризата носят „нараквици”, ушити от чохен или копринен плат. Нараквици носят и през зимата, за да не им е студено. Жените от Елов дол са по-консервативни от мъжете по отношение на промяна на облеклото. След края на 40-те години на 20 в. момите и младите жени започват да излизат на хорото в празнични дни и с рокли”фустани”, които постепенно се налагат като по-практично облекло.

До 20-те години на 20 век преобладаваща семейна организация в Елов дол е голямото семейство – семейството на бащата и синовете и по-рядко на баща, синове и внуци. Освен този тип семейство, съществуват и други форми на семейна организация – семейство на неразделени синове след смъртта на бащата, семейство на сина и живи родители или родител. Тези форми представляват преход към индивидуалното семейство, състоящо се от брачна двойка и нейните деца. То става преобладаваща семейна структура след кооперирането на земята, когато семейството се няма своя поземлена собственост и тръгва да търси препитание и прехрана към близките градски центрове и села - най-много в Перник, тухларните край София, в Радомир и Земен.

Брачната възраст и избора на брачен партньор представлява интерес днес за по-младите. В миналото встъпването в брак е център на жизнения цикъл и е неотменен, както раждането и смъртта. „Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира” – това схващане е основно и неотменно правило в българското село до 20-те години на 20 век. Социалната ограниченост на личността е характерна в традиционното общество и сковава инициативата на отделния човек при избора на брачен партньор. И затова една от грижите на семейството е задомяването на пълнолетните деца, а изборът на брачен партньор зависи до голяма степен от родителите. Зачита се и мнението на по-заможните родственици при избора на момите и ергените от родствената група. Женитбата е сериозен и решителен акт в живота на човека. В миналото вмешателството на родителите е водело дотам, че младоженеца може да види булката едва в деня на венчавката. В село Елов дол, споменават за довеждане на невеста за сина си, който е бил пленен войник по време на Първата световна война. Довежда момичето в дома им и чакат да се върне сина им. Когато се виждат за първи път младите, момичето се изплашва от брадясалия, мръсен и изтощен войник и се скрива и заключва в стаята. Трябвало е да мине време и тя да го види в човешка светлина и да го хареса. Брачната възраст за момите е 16-21 г, а за ергените 18-24 г. За стара мома се смята неомъжената жена над 23 г., а за стар ергенин над 27 г. Най-голямото наказание за една мома е, ако остарее и никой ергенин не я поиска, а за ергенина, ако не го искат момите И затова народните благопожелания са: на ергенина-добро, убаво и работно момиче, а на момата – работно и убаво момче.

Брачната възраст се определя от няколко фактора: биологически и икономически. До началото на 20 в.се долавя стремежът на семейството на момата да я задържи по-дълго, а семейството на момъка да го ожени по-рано. Нуждата от работна ръка в големите семейства е причина жената да е по-възрастна от мъжа с 2 до 6 години.

Изборът на брачен партньор се определя от физическите качества на момата – да е здрава, едра, сръчна и работна, защото преди всичко тя е нужна като работник и продължител на рода. Наред с това, тя трябва да е от добра къща, „добър сой”.

Брачните връзки до 20-те години на 20 в. се създават вътре в селището или със съседните села. Това съдействат за запазване на селищната ендогамия в селския колектив и довеждат до запазване на черти от традиционната народна култура в селото. Тази практика се нарушава при повторните бракове и женитби на стари моми и ергени.

След определен период, през 30-. 40 години на 20 в., започват да гледат не само на физическите качества на момата, но и на имотното й състояние.

Значението на предбрачното общуване на незадомените млади хора от селото е строго регламентирано. Лишените от предбрачно общуване са принудени да прибягват до нетрадиционни извънредни способи за сключване на брак – женитба за потури, за калпак, влачене и крадене на момата. В селото се натъкнах на много случаи на възрастни жени, които признават, че са се омъжили в селото като са „бягали „ от къщи с избрания момък т.е.” влачили са я „ до новия й дом. Според обичая, ако момъкът успее дори на сила да я доведе до землището на тяхното село, момата е принудена да се съгласи. В противен случай върху нея цял живот ще тегне позорът, че е „влачена”. Този вариант много често се практикува при по-бедните семейства, когато нямат средства за подготовка на сватбата и разноските се поемат от родителите на момчето.

Редът на женитбата е строго регламентиран. Според традиционните възгледи на населението в с. Елов дол, синове и дъщери се женят поред в зависимост от възрастта. Не се допуска преженването на по-голямото дете от по-малкото. Особено фатално се отразява на психиката, когато по-малката сестра прежени по-голямата. Смята се за голяма обида. Преженената не присъства на сватбата на сестра си, а родителите й се опитват чрез по-голям чеиз и мираз /да дарят нива, агне или теле/, да смекчат срама и обидата на преженената.

Сватбените обичаи в Елов дол са традиционни обичаи, свързани със запознанството, сватосването, сватбата и следсватбеният период. По- голяма част от тях са разгледани в темите семейството, избора на брачен партньор и др. В повечето случай в дома на момата, родителите на момчето пращат близък човек, да пита дали ще ги приемат да дойдат да питат за момата и ще я дадат ли за тяхното момче. Ако получат положителен отговор, следващата седмица в дома на момата идват родителите на момчето, които носят специално приготвена шарена погача, баница, ракия и вино. Момата ги посреща и целува ръка на свекъра, свекървата и на всички гости. Бащите на младоженците сядат един срещу друг, а между тях слагат софра с поставена върху нея донесената от гостите погача с „китката”/червен плат върху който са поставени две сребърни и една златна монета, чемшир или бръшлян./. Върху погачата бащите се надхвърлят с пари, които ги събира дете с живи родители и ги дава на момата. Уговарят какви дарове ще се дадат за момините родители, братя и сестри. Бащите кършат погачата на две части, като всеки един от тях се стреми да откъсне по-голям дял, „ за да е у тях берекета”. Слагат на трапезата двете парчета от погачата, взаимно си целуват ръка, поздравлявайки се „ Досега братко, от сега , сватко”. Свекървата закичва момата с китка, благославяйки я „да е весела и честита, како китката до века”, а пък свекърът я дарява с гердан. Той също я благославя „да го носи със здраве, да е честита, весела и здрава”. След този ритуал момата целува ръка на всички присъстващи на трапезата. Гостите „киткари”, ако са от отдалечена махала, остават да нощуват в дома на момата. На сутринта тя дарува свекъра и свекървата с ризи, а на останалите „киткари” с кърпи. На момчето изпраща три кошули,три кърпи, пояс, възглавница, кърпа, бохча и шарена черга, която да поставят на коня на младоженеца, когато идват сватовете за момата. Момата закичва ва всеки босилек и им полива да си измият ръцете. Когато пристигнат до момковия дом, свекърът обикаля около къщата, за да могат съседите да видят даровете, които се окачват на въже, за да могат да се видят от всички. До сватбата момъкът и момата се наричат „главени”. В неделя след обяд засевка се прави в дома на момчето. Канят се две моми, които носят в торби жито, цветя и плодове, които изсипват на черга, постлана на двора. Хвърлят пръстен, а три моми или ергени го търсят. Шест моми обикалят около тях, пеят. Една мома или невеста загребва с решето жито, сее го три пъти и с дясната ръка хвърля три пъти над главите на хората за благополучие и берекет. Заедно с нея хвърлят жито и останалите участници в ритуала. Разпиляното жито се събира в чували. Слагат трапеза за всички останали да чакат идването на невестата. Самата невеста още сутринта е облечена в невестинските дрехи, закупени й от родителите на момчето. Тя се облича в зимника, помагат й моми и невести, плетат й две ,плитки , намятат й бяло було. Брат или братовчед от нейна страна, я извежда при сватбарите, като деверът/брат на мъжът и/ дава откуп на брат й. По същото време в дома на младоженеца в неделя сутринта, се извършва „бръснането на младоженеца, което символизира прощаването му с ергенския живот. Бръснането се извършва от трима негови приятели с живи родители. Покрай бръсненето, участват и моми-поялици, които държат под брадата на младоженеца бяла кърпа и пеят. След „бриченето” на младоженеца, сватовете тръгват към дома на момата., минават през пояса на свекървата, застлан на пътя. Младоженецът и деверите са със закичени китки от чемшир на шапките. Най-напред върви свирджията, след него байрактарят, кумът, свекърът, кумата, старойкята, младоженецът, неговите роднини и приятели. По пътя сватбарите гърмят с пушки, танцуват. Двама-трима от сватовете ”утръчници” избързват пред тях, за да известят пристигането на сватбарите в дома на момата, като черпят с кумовата ракия, която оставят в дома на момата., а вземат друга от тях, с която, връщайки се черпят сватовете. Майката, бащата и други роднини посрещат сватовете, а младоженецът с кума и старойкята обикалят три пъти около коритото, покрито с черга в двора. Посрещнати са от бащата на булката, който ги въвежда в къщата. Деверите извеждат невястата, за венчавка, която се извършва в двора под плодно дърво или в църквата. След венчавката момата дава „ручник”/чифт чорапи, които деверът промушва до три пъти под пояса на младоженеца. На обичая „ручник” се отдава голямо значение, за да не се разделят младите. Изпращането на невестата и сбогуването й с родителите и домашните е емоционален момент. Двама-трима от сватовете товарят чеиза с „рубата „на невестата. Сватбарите се връщат в дома на младоженена по друг път. При посрещането на невестата в новия й дом, свекървта й подава малко дете ”пръвенче”, с живи родители., което тя трябва да разплаче, за да има добри деца. Забождат чемширена китка зад ухото на невестата, дават й решето с жито, което тя сее, като го разхвърля на всички страни, за здраве и берекет. Младоженците се въвеждат от свекървата с прехвърлена кърпа-яшмак през вратовете им. Дава им два хляба, които невестата поставя под мишница и които трябва да остави в нощвите за месене на хляб. Тя може и да внесе две стомни с вода.

Всички действия от тези забравени сватбени ритуали, са запаметени в ритуалните действия на Сурвакарите, превърнали се в традиция от миналото в зрелищно развлечение за млади и стари в днешното съвремие. Обичаят се провежда всяка година на 13-14 януари, на празника Васильовден по стар стил и е известен с древното название „Сурва”. На празника, сурвакари по древни езически традиции прогонват злите сили от селището, за да могат неговите жители да живеят в здраве и берекет. Участниците са предимно млади мъже, достигнали женитбена възраст. При тях в миналото се е спазвало древното езическо поверие, че мъж не ходил сурвакар и жена не ходила лазарка, не могат да се задомят. В по-ново време възрастовата група на сурвакарите търпи промени. В нея освен млади мъже, се включват жени и деца, преоблечени и маскирани в разнополови дрехи. Промъкват се и елементи от християнството, тъй като в групата задължитело трябва да присъства свещенник, който да благославя за здраве и берекет. Този обичай е запазил функциите си, предава се от поколение на поколение и групата от Елов дол печели многократно призови места на Международния и национален кукерски фестивал в гр.Перник, провеждан всяка година в края на м.Януари.

Село Елов дол има сравнително добра за този район инфраструктура, изградена водоснабдителна, електропреносима и съобщителна мрежа. Липсва канализационна мрежа и училище.В района на община Земен функционира единствено среднообразователно училище. Но за сметка на това, в селото има читалище „Светлина”, което поддържа културните традиции от миналото в лицето на сурваскарския карнавал, който има активни участия в много наши и международни фестивали..

Етнографското богатство на село Елов дол има непреходен и жив пламък. То се съхранява в спомените на жителите в селото, живее в пламъка на душите на техните деца и внуци, които ще предадат това богатство на идните поколения.

Информацията е събрана от доц.д-р Екатерина Керемидарска – етнолог, въз основа на сведения, интервюта и проведена анкета от 25 души, жители от село Елов дол. Основни източници на информация са взети от следните респонденти-информатори в зряла възраст. Това са :

-СТАНКА СТОЙНЕВА ГЕОРГИЕВА-СТЕФАНОВА – родена - 10.05.1930 г., образование - начално
-СТАМБОЛКА МИЛЕНКОВА ВЕСЕЛИНОВА родена - 09.02.1938 г, начално образование
-ВИОЛЕТА ЕКЗАРОВА МАРИНКОВА - родена 09.09.1940 г, начално образование
- ЙОРДАНКА МИРЧЕВА ТАНЕВА - родена 05.09.1945 г.основно образование
-ЗОЯ НИКИФОРОВА ВАСИЛЕВА - родена 02.08.1946 г.- средно специално образование
-МАРИЯ ПАВЛОВА ПЕЙЧЕВА – родена 29.08.1958 г, средно образование
-СТЕФКА ГЕОРГИЕВА МИЛАНОВА - родена на 20.02.1955 г.средно образование